Су-22 – между възхвалата и критиката

Оръжието на България

„Сухой“ Су-22 е експортното наименование на съветския изтребител-бомбардировач Су-17, един от редките примери в историята на съвременното самолетостроене, когато на основата на изтребител от второ поколение – Су-7, е създаден успешен боен самолет от трето поколение.

Разработките по новия изтребител-бомбардировач, който да замести във Военновъздушните сили на Съветския съюз технически остарелия Су-7Б, започват през 1964 г. Целта на конструкторите е да подобрят характеристиките на самолета и възможностите му за маневреност. Те прибягват към сравнително новаторски начин да постигнат това – като използват крило с изменяема стреловидност. Прототип на самолет с такива крила изпълнява първия си полет на 1966 г. Задоволителният резултат води до началото на серийно производство на новия самолет, получил експлоатационното означение Су-17 и снабден с бордово оборудване и двигател, аналогични на тези при Су-7Б, четири години по-късно – през 1970 г.

По базови характеристики Су-17 е еднодвигателен боен самолет, изпълнен по нормална аеродинамична схема със средноразположено крило с изменяема стреловидност и триопорен колесник. Планерът е изработен изцяло от алуминиеви сплави. Фюзелажът е тип полумонокок. Въздухозаборникът е челен, с централен конус, регулируем на всички варианти, с изключение на Су-17М4. Кабината е защитена отзад и отстрани с броня от алуминиева сплав с дебелина 18 mm. В задкабинното пространство са разположени блоковете на радиоелектронното оборудване, електрооборудването и системата за кондициониране на въздуха в кабината.

Су-7Б

Крилото се състои от центроплан и полукрила, които изменят стреловидността си. Завъртането се осигурява от два хидромотора, по един за всяко полукрило, привеждани в действие от две независими хидросистеми. Симетричното завъртане на двете конзоли се осигурява от специален синхронзиращ вал.

Двигателят на самолета е реактивен с форсаж – АЛ-21Ф-3. Той развива максимална безфорсажна тяга 76,5 kN (7800 kgf), а максималната форсажна тяга е 109 kN (11 200 kgf). Сухата маса на двигателя е 1720 kg. Горивната система на самолета включва пет фюзелажни и два крилни резервоари-кесони със сумарна вместимост 4590 литра. Има възможност за окачване на четири допълнителни горивни резервоара.

Самолетът бързо се сдобива и с модификация – Су-17М, снабден с новия двигател АЛ-21Ф и горивни резервоари с увеличена вместимост. На основата на Су-17М е създаден и експортният Су-20. Последна и вариантът Су-17М2 – при който място намира и прицелно-навигационен комплекс КН-23, лазерен далекомер „Фон“, доплеров измерител на скоростта и отнасянето ДИСС-7 и др. Серийното производство продължава само две години – от 1975 до 1977 г. Експортният вариант на М2, означен като Су-22, е снабден с нов двигател Р-29БС-300. Оригиналният двигател на Су-17М – АЛ-21Ф – по това време все още не е разрешен за експорт.

Двигател АЛ-21Ф / vpk.name

Въпреки всички модернизационни работи за едно десетилетие Су-17М2 запазва много от недостатъците на Су-7Б. Най-същественият от тях е лошият обзор от кабината, затрудняващ търсенето и опознаването на целите. Конструкторите започват работа по едновременното създаване на две нови модификации – едноместна и двуместна. Приоритет е даден на работата върху двуместния самолет по простата причина, че дотогава Су-17 няма „спарка“ (двуместен учебно-боен вариант) и за учебни цели се използва спарката Су-7УБ, което създава трудности при приучването на пилотите и изпълнението на контролни полети. Новата спарка Су-17УМ3 се отличава от Су-17М2 по видоизменената предна част на фюзелажа – носът е леко наклонен надолу, така се подобрява обзорът на пилота в предната кабина. Увеличена е вместимостта на резервоарите, подобрено е разположението на приборите в кабината, но радиоелектронното оборудване остава същото както при М2, премахнато е лявото оръдие, а в боекомплекта на управляемото въоръжение остават само ракетите Х-25 и Р-60. Първият си полет новият самолет изпълнява през септември 1975 г., а серийното производство стартира година по-късно и завършва през 1981 г. Експортият вариант на спарката носи означението Су-22УМ3, като България получава 3 броя от този самолет.

Друг вариант, появил се на бял свят, е Су-22М3, чийто планер има конструкция, унифицирана с тази на спарката. На мястото на задната кабина е поставено допълнително радиоелектронно оборудване, а в гаргрота (горната част на фюзелажа от кабината до вертикалния стабилизатор) е вграден допълнителен горивен резервоар, който придава характерния силует на самолета. По време на серийното производство в конструкцията са внесени редица изменения – поставен е подфюзелажен гребен за подобряване на попътната устойчивост, на центроплана са монтирани допълнителни пилони за две ракети „въздух-въздух“ Р-60, а горивните резервоари получават полиуретаново запълване за самозапушване на пробойните от снаряди и осколки. Комплексът на прицелното оборудване също преминава значително усъвършенстване. Лазерният далекомер „Фон“ е замемен с „Кльон“, който освен за измерване на разстоянието до целта служи и за „осветяване“ на целта при стрелба с управляеми по лазерен път ракети Х-25Л и Х-29Л.

Съветски Су-17М

Първия си полет М3 изпълнява през 1973 г., а серийното производство стартира същата година и продължава до края на 1981 г. Експортният вариант на М3 е Су-22М. Той е снабден с опростено радиоелектронно оборудване (РЕО), двигател Р-29БС-300 и изпълнява първия си полет през 1977 г. През 1981 г. започва серийното производство на усъвършенствания експортен вариант Су-22М3, в който се използа стандартното за съветските самолети РЕО. Той е доставян на страни от Варшавския договор. Двуместният му вариант е Су-22М.

Конструкторите продължават да усъвършенстват спарката. През 1978 г. Су-17УМ получава пълния комплекс РЕО на Су-17М3, увеличена е височината на вертикалния стабилизатор, добавен е и подфюзелажен гребен. През следващите две години всички произведени дотогава спарки са преоборудвани по УМ3-стандарта. Модернизирана спарка влиза в серийно произвоство за Унгария, а след това за Полша, Чехословакия и България през 1982 г., първоначално снабдена с двигател Р-29БС-300. От следващата година е разрешен експортът на базовия двигател АЛ-21Ф-3, с който са снабдени по-голяма част на експортните спарки.

Последният сериен вариант Су-17М4 започва да се създава на основата на М3 през март 1977 г. При него конструкторите се отказват от регулируемия въздухозаборник, с което значително опростяват и олекотяват конструкцията. Самолетът действа основно на малки височини и дозвукови скорости – режими на полета, при които не се налага регулиране на дебита на въздуха, постъпващ в двигателя. М4 получава новия цифров прицелно-навигационен комплекс ПрНК-54, в състава на който влизат лазерният далекомер „Кльон“, инерциална навигационна система, борден компютър и телевизионен кабинен индикатор (за насочване на ракети с телевизионна ГСН). За разполагането на новото оборудване се налага намаляване обема на горивните резервоари, а за да се осигури охлаждане на РЕО-то, е поставен специален въздухозаборник в основата на вертикалния стабилизатор. В началото на 80-те години обаче Су-17М4 е преценен от част военните като неперспективен самолет.

Серийното производство на М4 започва през 1980 г. и завършва през 1990 г. През лятото 1984 г. България получава 18 бр. такива, заедно с трите спарки, а първите полети започват през септември. Самолетите са на въоръжение в 26-и авиополк (от 1994 г. авиобаза) – гр. Добрич. От началото на 90-те години самолетите Су-17М3 и М4 на руската фронтова авиация започват постепенно да се извеждат от въоръжение, а България прави това в началото на новия век.

При въоръжение на самолета има известни различия спрямо модификациите. То включва две 30-mm оръдия НР-30 със скорострелност 850 изстр./мин и боезапас от 80 снаряда всяко, монтирани в основата на полукрилата Максималната маса на бойния товар е 4000 kg, в различни комбинации – 8 х 500 кг, 10 х 250 кг и др. Той се разполага на общо десет пилона – шест под крилото и четири под фюзелажа. Управляемото ракетно оръжие на Су-17М4 се състои от ракети клас „въздух-повърхност“ Х-25Л и Х-29Л, Х-29Т и Х-25МР с радиокомандно насочване и също така противорадиолокационни ракети Х-25МП и Х-58. За самозащита самолетът носи две ракети „въздух-въздух“ Р-60 или Р-60М, окачвани на средните подкрилни възли. Су-17М4 може да използва коректируеми бомби КАБ-500Л с калибър 500 kg.

Неуправляемото ракетно и бомбово въоръжение включва множество авиобомби от различен тип (фугасни, осколочни, обемно-детониращи, запалителни) с маса до 500 kg всяка, касети за еднократно използване РБК-250 и РБК-500, бомбови контейнери КМГУ-2 и КМГУ-2У, контейнери с неуправляеми ракетни снаряди – НУРС с калибър 57 мм (192 бр. в 6 блока УБ-32), НУРС с калибър 80 мм (80 броя в 4 блока Б-8М), НУРС с калибър 130 мм (10 броя в в 2 блока Б-13Л), НУРС с калибър 240 мм (6 броя на пилони), НУРС с калибър 340 мм (2 бр. на пилони). Самолетът може да носи до четири контейнера с подвижни оръдейни установки СППУ-22-01 (всеки снабден с едно 23-mm оръдия ГШ-23), които позволяват стрелба в предната и задната полусфера, а Су-22М4 е снабден и със система за използване на тактически ядрен боеприпас, която на българските самолети е изолирана след 1990 г.

Подвижни оръдейни установки СППУ-22-01 / thedrive.com

За самозащита от ракети с топлинно насочване в горната част на фюзелажа се монтират автомати за изстрелване на топлинни капани АСО-2В, всеки от които съдържа по 32 пиропатрона ЛО-56. Непосредствено зад кабината е монтиран автомат за изстрелване на 12 по-мощни пиропатрона ЛО-43.

Самолетът в различните си експортни варианти е продаван на Египет, Сирия, Полша, Алжир, Ирак, Перу, Ангола, Афганистан, Унгария, Виетнам, Йемен, Либия, Виетнам, Афганистан, ГДР, Чехословакия, България и др. Бойната биография на самолета е открита с войната в Близкия изток от 1973 г. Последвана е от тази през 1982 г. в Ливан, ирано-иракската война от 80-те години, по време на войната в Залива от 1991 г. машините не могат да бъдат вдигнати във въздуха и няколко са унищожени на земята по време на съюзническите бомбардировки. Най-голяма известност Су-17 и Су-22 получават във Афганистан. Участват и в няколко по-малки конфликта.

ТАКТИКО-ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ ЗА Су-22М4

Страна производител – СССР
Първа доставка – 1983 г.
Размери:
Дължина с тръбата на Пито – 19,1 м
Разпереност: минимална – 10,2
Разпереност: максимална – 13,7
Височина: 4,97 м
Макс. излетна маса: 19 500 кг
Макс. маса на бойния товар: 4250 кг
Максимална скорост:
на малка височина 1400 км/ч
на голяма височина 1850 км/ч
Макс. далечина на полета: 2300 км
Боен радиус: 500 км

Библиография:

Младенов, Александър. Су-22. Сп. „Криле“

Бориславов, И., Р. Кирилов. Самолетите на България. Част 2. От Як-9 до А 320. С., 1996

Leave a Reply